„Малдорор” по Изидор Дюкас

Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев. Когато видя тези имена едно до друго на плаката на „Малдорор” на Френския културен институт, не мога да не спра веднага за два билета. Плановете ми за литературно четене в този дъждовен понеделник потънаха в миналото и ето, че вече звънях да уведомя моята приятелка, че днес пак ще я водя на театър. „Какво ще гледаме ли? Ела на Макдоналдс на Славейков и ще ти кажа.” Как да обясниш Ани Васева? Не знам. Мога само да се презастраховам с едно простичко „Подготви се за нещо алтернативно.” Аз също нямах идея кой е Малдорор затова бързо се настанихме в залата и зачетох материала за него.

„Песните на Малдорор от граф дьо Лотреамон“ е може би едно от най-загадъчните произведения във френската литература. Произведението е издадено за първи път в Белгия през 60-те години на 19-ти век. За няколко десетилетия потъва в забвение, за да бъде преоткрито от сюрреалистите в началото на 20-ти век. Те превръщат Изидор Дюкас в свой идеен кумир. Десетилетия по късно Ани Васева възражда текста на граф дьо Лотреамон на сцената под формата на моноспектакъл на Леонид Йовчев. Лео дори се е подстригал, за да прилича още повече на автора на произведението.

Малдорор Леонид Малдорор

Започва своя монолог с уговорката, че „само малцина ще изпитат наслада от този горчив плод.” Думите те омагьосват в прекрасен меланхоличен кошмар. Чрез лиричен черен хумор и неочаквани метафори Лео разказва историята на Малдорор. Малко по малко той ни разкрива образа на един безскрупулен и демоничен анти-герой, който отрича Бог, човечеството и в крайна сметка себе си.

След като ставам свидетел на целенасочените крайности в движенията и гласа на актьора, за пореден път излизам от залата все едно без череп. Звучи странно, но точно така се чувствам винаги след спектаклите на Ани Васева. Сякаш някой е отворил главата ми със скалпел и е оставил мозъка ми да пулсира на чист въздух. Това е и смисълът – да излезеш извън човешкото.

Леонид Йовчев е Малдорор снимка: Боряна Пандова

Леонид Йовчев е Малдорор
снимка: Боряна Пандова

Приятелката, която заведох, почувства същото пречистващо усещане и веднага започна да ме разпитва за други подобни представления. Препоръчвам този халюциногенен спектакъл на всеки, който подобно на мен се натоварва от комедии, а има нужда от разпускане, пропито със смисъл.

МАЛДОРОР

следваща дата – 7 октомври в Institut français de Bulgarie

по „Песните на Малдорор”, в превод на Стефан Гечев
сценична версия: Ани Васева

режисьор: Ани Васева
теория: Боян Манчев
моноспектакъл на Леонид Йовчев
снимки: Буря Пандова

Advertisements

Нова година, нови премиери

Коледните празници за мен винаги са свързани с обикаляне по театрите. Какво друго да подарява една блогърка освен билети за театър? Така попълних и своя културен календар за следващите няколко седмици с нови и неочаквано завърнали се стари премиери. Но нека не отплесвам излишно, а направо преминавам към постановките, с които приятно ме изненадаха театрите в началото на 2015г.

1. Червената планета (премиера 10 и 17 януари в Сфумато) image Нова година и ново от Ани Васева. Този път тя влиза само в ролята на режисьорка, а текстът е на Георги Тенев. Ученикът на Маргарита Младенова и Иван Добчев споделя моята любов към Ани Васева като споделя:

„Никога досега моя пиеса не е била подлагана на такъв радикален прочит. Ани Васева и нейният неудържим актьорски състав. След  като видях в какво се превръща пиесата „Червената планета“, вече наистина съм сигурен, че А. Васева е самурай. И че харакирито е извършено върху мен.“

Актьорският състав наистина е впечатляващ –  Леонид Йовчев, Юлияна Сайска, Галя Костадинова, Деница Даринова.

Спекакълът е съвместен проект на СФУМАТО, МЕТЕОР и Мрежа за социални каузи, осъществен е с финансовата подкрепа на Министерство на културата в България.

2. „Юбилей“ (Предпремиера на 12 и премиера на 24 януари в театър Сълза и Смях)
 image
Отидох до Сълза и смях специално заради новия авторски проект на Мариус Куркински по текст на Чехов. Не знам нищо освен, че успях да си уредя билети на първи ред и ще споделям впечатление по-късно.
3.  „За теб“ (13,14,27,28 януари в театър Сълза и смях)
    image
Поредната приятна изненада (породена отчасти от слабата социална представителност на театър Сълза и смях в нета) е нов текст на Яна Борисова. Този път тя решава да покаже брилятната си драматургия на сцената на театър Сълза и смях, а за посредници на словото й избира Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов. Режисурата е дело на Петър Кауков, а сценографията на Никола Тороманов.
Моите впечатления ще споделя след като гледам пиесата на 14 януари, а сега ще споделя няколко думи за нея от самия автор.
„За теб“ е пиеса за любовта, страховете, мечтите, живеенето и летенето. За силата на думите, за смисъла да се споделя и как неизреченото понякога е много по-страшно от изреченото. За това как съдбата и всичко, което не зависи от нас, ни пренарежда в нови и нови конфигурации, откривайки различни възможности как да преминем през непосилността. История за две „изгубени“ момчета, които се хващат за ръце и взаимно се преведеждат през емоционални тресавища и лабиринти, показвайки ни какво значи да се придвижваш в непрогледен мрак и вместо „помощ“, да крещиш „не ме е страх!“ И да пееш.Това е текст, който кара хората да повярват, че да говориш за чувствата си не е срамно. Яна Борисова
 4. „Старицата от Калкута“ ( втора?премиера 3 и 20 февруари)
image
Едно от най-обсъжданите представления на Явор Гърдев се завръща  на любимата ми сцена на театър 199!
За пиесата знам, че е хумористична, но не е за всеки. Самият режисьор разказваше на един отворен урок в Младежкия театър как на фестивал в Казанлък нито един човек в публиката не се е засмял нито веднъж. В края на фестивала публиката е гласувала за най-добро представление, в което разбира се „Старицата от Калкута“ е била на последно място.
С тази история не целя да ви откажа от представлението. Но ако представата ви за хумор са „Вражалец“ и „Спанак с картофи“, то трябва да призная, че тази  постановка може и да не е за вас.
Текстът е на израелския драматург Ханох Левин, а актьорският състав се състои от Вяра Коларова, Снежина Петрова, Малин Кръстев, Захари Бахаров.
Това са постановките, с които ще започна 2015г. Какво по хубаво от Ани Васева, Леонид , Маруис, Яна Борисова и Явор Гърдев? Ако знаете нещо, което аз не знам може да ми го препоръчате тук.
 

Всичко ни е наред

Снимка: Иван Дончев

Гледах три пъти постановката “Всичко ни е наред” на камерна сцена на Народния театър. Прибирам се вкъщи и сядам да напиша няколко думи за нея, но за мен тя е толкова многопластово перфектна, че имам чувството, че няма как да обхвана всичко. Трия всичко и почвам отначало.

Логично е да започна с няколко думи за автора. Дорота Масловска е полско драматургично чудо. Печели престижни награди от 21-годишна, пише романи и пиеси, които се превеждат на много езици.

Посланник на нейното слово в България се явява Десислава Шпатова. Нейната брилянтна режисура успява да убедини различните сцени и липсата на единен сюжет в нещо цялостно и завършено.

Текстът е изграден от редица парадокси в Полската история и настояще.  На моменти те болезнено напомнят на българската действителност.

Дълбоко е засегнат проблемът за националната идентичност. Масловска показва как младите поляци се срамуват от корените си и искат да се наричат преди всичко Европейци.

Близък до нас е и проблемът за лъжите и бедността, до която води комунистическата система. Комична е интерпретацията на последвалия я турбо-капитализъм, който предлага само виртуален свят на фалшиви мечти и лесни кредити. Малоумни промоции, банални звезди и глупави ток-шоута и сериали. image

Деси Шпатова издига този свят пред очите ни, чрез разговорите на отегчената журналистка Карла Рахал, лудата звезда Леонид Йовчев и колективния образ “Моника” на Илиана Коджабашева. Чрез тях тя ни изгражда портрет на модерния млад човек, който живее във виртуален свят, направен на Фотошоп, където красотата се създава с един клик на мишка. Парадоксът тук е изграден тук чрез контраста с живота на възрастните хора. От разговора на Майката (Снежина Петрова) и нейната приятелка (Радена Вълканова) разбираме, че те никога не отиват на почивка, нямат мобилни телефони, не могат да си позволят нищо. Познато, нали?

Но определено най-силният момент от пиесата идва, когато германците нападат Варшава. Монологът на Бабата, която е загубила всичко малко абсурдно и по чудо е оживяла.

Ако някой все пак е останал с впечатление, че поляците са жертви, то краят оправдава и тези мисли. Последните няколко секунди от пиесата показват как поляците, които постоянно се оплакват колко несправедлив е светът към тях, отказват да помогнат на емигрантите от Юга, които искат просто малко хляб.

Тук вече парадоксът си става баш български. Надявам се все някога наистина да погледнем бежанците с други очи.

Засега може да отидем и да гледаме “Всичко ни е наред” в Народния театър. Сигурна съм, че идеята достига до публиката благодарение на прекрасния избор на актьорски състав. Актьорите очевидно се забавляват на сцената, разгръщайки комплексните абсурдни персонажи.

ВСИЧКО НИ Е НАРЕД

Народен театър „Иван Вазов“

Автор: Дорота Масловска

Превод: Правда Спасова

Постановка: Десислава Шпатова

Сценография и костюми: Николета Найденова

Музика: Александър Даниел

Драматург: Михаил Байков

Фотограф: Иван Дончев

Участват: Елена Телбис, Вяра Табакова, Снежина Петрова, Радена Вълканова, Дамян Тенев, Леонид Йовчев, Карла Рахал, Теодора Духовникова, Илиана Коджабашева

 

„Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов

Награда ИКАР за второстепенна мъжка роля на Юлиан Вергов за ролята на Борис Сарафов

Много ми е трудно да напиша впечатленията си за пиеса, чиято цел е била да ме отучи да слагам етикети на всичко, за което говоря. Все пак стереотипизацията на понятия е нормално състояние на мозъка, без което не можем да живеем. Не е красиво, може би не звучи много достойно, но е факт. Може да се опитваме да сме по-толерантни и разбиращи, но няма как да гледаме така на всичко около нас. Така оправдавам своите впечатления по-долу.

Темата на спектакъла е актуална – борбата за свобода и независимост. Постановката на Стоян Радев е посветена на „гемаджиите“ – група български младежи, организирали Солунските атентати през 1903г.Кораба Гвадалкивир

Приятно е да видиш брилянтна българска пиеса, написана от Георги Данаилов, на голяма сцена на Народния. Може би вече не съществува това безапелационно разбиране, с което е подходил автора към младежите. Георги Данаилов е превърнал пиесата в разказ за един непрестанен трагичен спор между разума в името на свободата и смъртта в нейно име.

Страхувам се обаче, че хората, които подминават саможертвата в ежедневието си, няма как да станат съпричастни на такава в миналото. Острото ми чувство за справедливост ми помага да разбера тази пиеса. Липсват ми хора като Орце (Леонид Йовчев), търся ги около мен и ги виждам на сцената. Упорити и постоянни, следващи пламенно и уверено избрания път. Къде ще видиш такава увереност? На възможността свободата да е лъжа Орце отговаря уверено „(…) ако туй е лъжа, значи всичко е на този свят е лъжа и ние с тебе сме си избрали поне най-красивата.“

Мария Каварджикова играе Лелята, която според мен е мостът към настоящето. Най-скептичният към делото образ не осъжда младежите. Не ги и съжалява. Съпричастна е и затова много пъти пълни очите ти със сълзи.

Съпричастието е пътят към тези хора, а етикетите са най-лесният начин да ги заклеймиш. Въпросът е кое по-достойно? Можеш да отречеш тази пиеса и да я наречеш „пропаганда на саможертвата“ или да я приемеш като опит за възпитаване на емпатия. Още едно нещо, което разбрах от постановката е, че когато наречеш нещата с прости думи и ги разграничиш смело е по-лесно да стигнеш до крайности.

Крайно е да дадеш живота си за свободата. Но в постановката смъртта е ненатрапчива, без много шум си отиват момчетата, защото така са искали. Не са искали да им се слагат етикети на герои. Убийството на Сарафов пък сякаш бе написано, за да го изиграе Юлиан Вергов.

Поука има, но не съм сигурна, че всеки би достигнал до нея. Пред президентството ще продължават да се палят хора, а други ще им слагат етикета „луди“. Може би тази пиеса ще възпитае малко съпричастност. Това „може би“ е „надявам се“.

Руси Чанев в ролята на Павел Шатев
Солунските съзаклятници може да гледате в Народния театър
(редакция 2014 г.)

от Георги Данаилов
режисьор Стоян Радев

Сценограф – Венелин Шурелов
Художник костюми – Елица Георгиева
Композитор – Виктор Стоянов
Художник на плаката – Стефан Десподов
Фотограф – Атанас Кънчев

Участват: Руси Чанев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Валери Йорданов, Петко Венелинов, Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Христо Петков, Кирил Кавадарков, Мария Каварджикова, Теодора Духовникова, Мила Люцканова, Ана Пападопулу, Благовест Благоев

Моят примерен маршрут за предстоящата „Нощ на театрите“

Прегледах програмата на предстощата „Нощ на театрите“ и ето какво най-много ми хвана окото.

Маршрут "Нощ на театрите"

15 ноември(събота)
1. 16:30 Мечтата на Наташа (премиера)
2. 19:00 Завещанието на целомъдрения женкар
3. 0:00 Сънят на смешния човек

Ще защитя избора като сравня събитието с „Нощта на музеите“. На него можеш да си позволиш да обиколиш 10 музея и да не се измориш нито физически, нито психически. С театрите не е така. Не може да гледаш три тежки пиеси, най-вече защото ще изгубиш нишката.

Позволявам си да започна обиколката в Народния театър с представлението „Мечтата на Наташа“ по режисура на Ованес Торосян. Постановката е премиерна и ще се играе на сцената на четвъртия етаж. Текстът е на Ярослова Пулинович, чието име любителите на театъра помнят от друга премиера този сезон – „Жана“ с режисьор Явор Гърдев. Любителите на независимото кино може би припознават името й от „Я не вернюс“. Филмът беше на столичните екрани на фестивала So Independent. С две думи Пулинович няма как да разочарова, но нека видим как ще се справи Ованес Торосян с режисьорската задача.

Представлението е дебют на проекта Театър на Добро-детелта, а в него участват Милена Ерменкова, София Рухова, Ася Димитрова и Александър Томов.

Билетите са по 8 лв., а приходите ще бъдат дарени на Здравния фонд към Съюза на артистите в България.

За следващото представление се местим на сцената на театър Българска Армия. Там препоръчвам горещо „Завещанието на целомъдрения женкар“ (честно казано нищо друго не ми е харесвало наскоро в Армията). Пиесата е лека, забавна, но и пълна с ненатоварващи философски сентенции. Сюжетът се развива около един различен поглед върху Дон Жуан (Васил Михайлов), който по-скоро се доближава до испанския му образ.

Леонид Йовчев и Тигран Торосян

Освен Васил Михайлов в пиесата участват талантивите Тигран Торосян, Леонид Йовчев и Гергана Данданова. Билетите са на символични цени от 3,4,5 лв,

До колкото си спомням пиесата беше около час и половина. (Може би и по-кратка.) Това ни дава няколко часа да хапнем в района на Раковска и да се върнем в полунощ за кулминацията на нашата вечер. Моноспектакълът на Мариус Куркински „Сънят на смешния човек“ на Открита сцена „Сълза и смях“ би бил перфектният завършек на културния маратон.

Може да прочетете повечето за него в тази публикация , която отделих специално за него. Представлението е около час, а билетите са с 20 процента намаление от стандартните цени.

Надявам се да имате една магическа вечер и най-вече да ви покаже, че няма нужда да е само една. (:

Оставям ви с малко инфо за интересна изложба на фотографа Симон Версано.

Симон Версано изложба

„Пиеса за теб“ от Ани Васева

„Мога ли да направя пиеса за теб?“

С този въпрос започва пиесата с текст, режисура и костюми на Ани Васева.

Мога ли да анализирам „Пиеса за теб“? Не. Мога само да я почувствам колкото и банално да звучи. Точно тези чувства искам да споделя в рамките на следващите няколко пиксела.

Започвам по ред и после разбъркано. С първия монолог на Леонид Йовчев. На сцената излиза с розова перука и розова рокля. В първия момент правя асоциация с нещо мръсно и даже зловещо. После интуицията ми казва, че е малко момиче, което тепърва открива първите си истини в живота. (Може би пък и двете едновременно)

С първите му думи веднага се сещам за един цитат на Георги Господинов:

Раят

е винаги другаде
в рая
са винаги другите
другаде
раят е другаде
друг
ад
е.

Пиесата не е за теб ако живееш за мига. Може и да е за теб, но си мисля, че я усещат по-мъчните, тъжните хора, които живеят в миналото. Те са „ангелите на разочарованието“, които обзети от меланхолия, си мислят, че някой ще направи пиеса за тях. А заслужават ли я? Какво правят цял ден по пижама под огромните си завивки освен да се реят в миналото и да пишат смотани блогове? Нищо съществено и достойно за пиеса очевидно. Но ето че не е точно така. Ани Васева те разбира и ти я подарява – „Пиеса за теб“. Дава ти и най-добрият рай за теб – уютът. Той идва в третия монолог със „следобедни кучета и хладни чаршафи“ и завърша с „животът е непоправим“ – пълна идилия.

За теб, когато си сам най-вече. Защото тогава се замисляш най-често за детството и усещаш как меланхолията те обзема, последвана от инфантилен пристъп. Без да се усетиш се качваш на леглото и започваш да скачаш, започваш да рисуваш по тапетите или избутваш всичките деца от люлката пред блока. В крайна сметка кулминацията на смеха е плач, защото финалите са винаги проблем.

Когато принцесата стана кралица в третия монолог, тя разбра нещо много важно. Космосът е роден в косата й. Често съм си мислела, че съм родена с всички знания на вселената, но съм ги забравила, когато съм се научила да говоря. В този монолог едно движение с ръцете ми напомни за филма „Лабиринтът на Пан“ – откачена работа.

image

Епилогът идва и те отвежда в страната на безкрайните намерение, където всичко предстои. Изненадах се от избора на щастлив край на Ани Васева. Благодаря й мислено, че дава изход и надежда на безделниците като мен.

„Началото е трудно. В тишаната на бездействието, където се чува само как расте желанието (…) е истината“.

Така началото е краят. Пиесите на Ани Васева винаги приключват много бързо. Ръкопляскания и ти се иска всичко да започне отначало. Единственото, което ти остава е да признаеш гения, но ти звучи някак излишно.

Трябваше да напиша нещо и за Александър Узунов – таланлив е.

А да и пиесата се играе във Френския институт, където всичко е ново и хубаво, а хората са усмихнати.

„Лов на диви патици“ от Александър Вампилов

Пиесата „Лов на диви патици“ от Александър Вапмилов вече не се играе в Народния театър. Всъщност не се играе никъде. Аз съм един от малкото късметлии, които се докоснаха до това брилянтно представление. Но преди да ви покажа защо според мен заслужава да се върне на сцената, ми беше интересно да разбера какво не се е харесало на публиката.

Отрицателните критики, на които се натъкнах са от vsekiden.com, senzacia.net и blogkatoblog.blogspot.com. За един редовен театрален зрител тези сайтове не биха били коректив за мнение, но очевидно са си свършили работата с по-голямата част от публиката, която са изгонили от тази постановка.

Но нека разкажа малко за пиесата както аз я видях, режисирана от Юрий Бутусов. Героят, около когото се върти цялото действие е Виктор Зилов (Иван Юруков) не иска да ви се хареса. Не му и трябва. В три действия той ни разказва как се срива живота му и защо, а в епилога присъства катастрофален опит за самоубийство.

Повечето време Зилов прекарва на телефона, организирайки веселби за любителите на водка и на брутално неистинса любов. Отвреме навреме се включва и малък ученик на име Виктор – двойник на сина, който жената на Зилов Галина (Снежина Петрова) абортира заради страх от обвързване.

Повърхностното мъжко приятелство е представено отчасти в началото с простата шега с погребалния венец, който приятелите му изпращат. Идеята се потвърждава, когато малоумният колега на Зилов  Саяпин (Леонид Йовчев) oт една страна е доносник на шефа си, а от друга е интересната му реакция, когато намира Зилов с пушка в уста.
В последствие чрез тягосно обаждане откриваме, че любовницата на Зилов го напуска заради хроничното му пиянство. Ловът на диви патици всъщност е единството му спасение. Там, някъде в бъдещето е единството възможно щастие за Виктор. Всъщност животът на Зилов не е никак лош, но перефразирайки Оскар Уайлд, точно там е трагедията.
„Лов на диви патици“ не се опитва да обясни защо някои хора са повредени и не осъжда хората. По-скоро се Вампилов опитва да покаже в огромни детайли как повредените хора унищожават тези от тях.
Декорът, пълен с джунджурии, съзнателно произведен кич и декора от картон, ме пренасят в главата на Зилов. Поне аз така си я представям – пълна с безброй мисли и безумия.
Тази постановка е плод на дискусии и спорове в цял свят. Това според мен означава, че има нещо много ценно и специално в нея, което си заслужава да се види. Наблюдавах това в ентусиазираната игра на всички актьори в пиесата, в която личеше колко си я обичат. Вече споменах Иван Юруков, Снежина Петрова и Леонид Йовчев, остана да отбележа и прекрасната игра на Николай Урумов, Теодора Духовникова, Александра Василева, Ирмена Чичикова, Дарин Ангелов и Валери Йорданов.
BIG13347463074lov-na-divi-4
Иван Юруков има номинация за ИКАР 2013 за главна мъжка роля
„Лов на диви патици”  участва в официалната програма на фестивала „Пять вечеров”, посветен на големия драматург и сценарист Александър Володин и се провежда за девети път. Поканата към трупата на Народния театър „Иван Вазов” е била отправена от арт директора на форума Марина Дмитревская и това е първият чуждестранен спектакъл, който гостува на форума.