„Пиеса за теб“ от Ани Васева

„Мога ли да направя пиеса за теб?“

С този въпрос започва пиесата с текст, режисура и костюми на Ани Васева.

Мога ли да анализирам „Пиеса за теб“? Не. Мога само да я почувствам колкото и банално да звучи. Точно тези чувства искам да споделя в рамките на следващите няколко пиксела.

Започвам по ред и после разбъркано. С първия монолог на Леонид Йовчев. На сцената излиза с розова перука и розова рокля. В първия момент правя асоциация с нещо мръсно и даже зловещо. После интуицията ми казва, че е малко момиче, което тепърва открива първите си истини в живота. (Може би пък и двете едновременно)

С първите му думи веднага се сещам за един цитат на Георги Господинов:

Раят

е винаги другаде
в рая
са винаги другите
другаде
раят е другаде
друг
ад
е.

Пиесата не е за теб ако живееш за мига. Може и да е за теб, но си мисля, че я усещат по-мъчните, тъжните хора, които живеят в миналото. Те са „ангелите на разочарованието“, които обзети от меланхолия, си мислят, че някой ще направи пиеса за тях. А заслужават ли я? Какво правят цял ден по пижама под огромните си завивки освен да се реят в миналото и да пишат смотани блогове? Нищо съществено и достойно за пиеса очевидно. Но ето че не е точно така. Ани Васева те разбира и ти я подарява – „Пиеса за теб“. Дава ти и най-добрият рай за теб – уютът. Той идва в третия монолог със „следобедни кучета и хладни чаршафи“ и завърша с „животът е непоправим“ – пълна идилия.

За теб, когато си сам най-вече. Защото тогава се замисляш най-често за детството и усещаш как меланхолията те обзема, последвана от инфантилен пристъп. Без да се усетиш се качваш на леглото и започваш да скачаш, започваш да рисуваш по тапетите или избутваш всичките деца от люлката пред блока. В крайна сметка кулминацията на смеха е плач, защото финалите са винаги проблем.

Когато принцесата стана кралица в третия монолог, тя разбра нещо много важно. Космосът е роден в косата й. Често съм си мислела, че съм родена с всички знания на вселената, но съм ги забравила, когато съм се научила да говоря. В този монолог едно движение с ръцете ми напомни за филма „Лабиринтът на Пан“ – откачена работа.

image

Епилогът идва и те отвежда в страната на безкрайните намерение, където всичко предстои. Изненадах се от избора на щастлив край на Ани Васева. Благодаря й мислено, че дава изход и надежда на безделниците като мен.

„Началото е трудно. В тишаната на бездействието, където се чува само как расте желанието (…) е истината“.

Така началото е краят. Пиесите на Ани Васева винаги приключват много бързо. Ръкопляскания и ти се иска всичко да започне отначало. Единственото, което ти остава е да признаеш гения, но ти звучи някак излишно.

Трябваше да напиша нещо и за Александър Узунов – таланлив е.

А да и пиесата се играе във Френския институт, където всичко е ново и хубаво, а хората са усмихнати.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s